Р Е Ш Е Н И Е  54

 

гр.Тополовград, 10.09.2019 год.

 

В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

         Тополовградският районен съд в публично заседание на втори септември  през  две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА СЕМЕРДЖИЕВА

 

при секретаря: К.П.

като разгледа докладваното от съдията  гр.дело № 107 по описа за 2019 г. и за да се произнесе,  взе предвид следното:

 

         Производството е образувано по повод предявената искова молба от  „П. К.Б.” ЕООД – гр.София, чрез юрисконсулт К.Е.С. против В.Д.В. с постоянен адрес:***, с ЕГН ********** за сумата  9333,39 лева  парично вземане по Договор за потребителски кредит № 3024523832/18.10.2017 г.

         Претендират се и направените по делото съдебни разноски по настоящото съдебно производство, както и разноските по проведеното заповедно производство по ч.гр.д. № 30/2019 г. на ТгРС.   

Ищецът не изпраща представител в съдебно заседание, но поддържа исковата си молба и представя подробно писмено становище, като претендира да бъде уважен предявеният иск със всички законни последици.

         Ответникът се явява лично в съдебно заседание и оспорва иска изцяло като представя и молба-възражение изготвена от пълномощника му адв.М.Д. от АК – София. Във възражението подробно са изложени обстоятелства на които длъжника и неговия пълномощник се позовават и оспорват иска по основание и по размер. Твърди се, че иска се явява неоснователен поради това, че претендираната сума все още не е станала изискуема и ликвидна, предвид това, че предсрочната изискуемост на вземането не може да настъпи автоматично по силата на договора, както твърди ищцовата страна, а за нея следва да бъде уведомен ответника. По делото обаче не са представени доказателства, че ответникът е уведомен за тази предсрочна изискуемост. Поради което се твърди, че предсрочна изискуемост не е настъпила и ответникът не дължи претендираните суми. Позовава се изрично на Решение № 123/09.11.2015 г. по дело № 2561/2014 на ВКС; Решение № 114/07.09.2016 г. по ТД 362/2015 г. на ВКС и Решение № 77/10.05.2016 г. по дело № 3274/2014 г. на ВКС – второ ТО. Твърди се във възражението, че уговорката за плащане на възнаграждение от закупен пакет от допълнителни услуги е нищожна, като противоречаща на иперативни правни норми – разпоредбата на чл.10А, ал.2 от ЗПК, както и като противоречаща на добрите нрави с оглед разпоредбата на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Поради което претендира да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани, ведно със законовите последици.  

         От събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:   

         Между ищеца и ответника като съдлъжник е сключен на 17.10.2017 г. договор за потребителски кредит № 3024523832 в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и на основание Стандартен Европейски формуляр, предоставен на заемателя и е предоставен пакет от Допълнителни услуги. С подписването на Договора заемодателя се е задължил да предостави на заемателя В.И. З. – главен длъжник, а заемателя се е съгласил да получи от него сума в размер на 10275,12 лева. Съгласно постигнати споразумения страните са уговорили погасителен план, съгласно който заемателя се е задължил да върне цялата сума заедно с уговорената лихва, като договора е сключен за срок от 24 месеца с месечна вноска по погасителен план в размер на 428,13 лева и падежна дата 25-то число на месеца. Солидарните длъжници са направили две пълни погасителни вноски и една частична, след което няма данни да са постъпвали плащания по погасителния план и съгласно уговореното и прието от страните в Общите условия към Договора за потребителски кредит.

         На 12.04.2018 г. на ответника е изпратено уведомително писмо в което е посочено непогасената част от задължението съгласно Договора и съответно изрично е записано, че поради нарушение на задълженията на длъжниците по Общите условия съгласно договора за кредит, задължението им е обявено за предсрочно изискуемо.

На 25.01.2019 г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и е образувано заповедно производство – ч.гр.д. № 30/2019 г., по което е издадена заповед за изпълнение срещу длъжниците В. И. З. и В.Д.В. като съдлъжник, солидарно да заплатят сумата 9352,48 лв. включваща главница, договорно възнаграждение и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, както и 19,09 лева – лихва за забава и разноските по делото.

По отношение на В. И. З. заповедта е влязла в сила и е издаден изпълнителен лист от 15.05.2019 г., а по отношение на солидарния длъжник – ответник по делото заповедта не е влязла в сила, тъй като е постъпило възражение от него след което е предявен настоящия иск на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.

         Така установената фактическа обстановка се доказва от приложените към делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло, тъй като са документи, издадени по съответния ред и в съответната форма и неоспорени от страните.  

         С оглед на изложеното и като прецени събраните доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

         Предявеният иск е с правно основание чл.422 от ГПК – „иск за съществуване на вземането”, във вр.чл.415, ал.1 от ГПК, във вр.чл.240 ал.1 и 2 от ЗЗД, чл.79 ЗЗД.

 От материалите по ч.гр.д. № 30/2019 г. се установява, че с разпореждане № 38/25.01.2019 г., по повод на молбата на ищеца по чл.411 ГПК е разпоредено да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение за сумата посочена в исковата молба и разноски по делото. След връчване на заповедта, ответникът е подал възражение, като съдът на основание чл.415 ал.1 т.1 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок.         Настоящата искова молба е подадена в законния едномесечен срок, поради което съдът намира, че същата е допустима, след като са спазени всички законни изисквания за нейното редовно разглеждане и установения срок.

Съдът намира, че исковете са  неоснователни и недоказани, поради което следва да се отхвърлят изцяло. Съображенията за това са следните:    

          Съдът счита, че претендираната сума не е станала изискуема и ликвидна, тъй като предсрочна изискуемост на вземането на ищцовото дружество не е настъпила.

         Съгласно точка 18 от ТР по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60 ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Следва да се има предвид, че вземането предмет на заявлението по чл.410 от ГПК следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.410 от ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита.

         Съдът възприема застъпеното в Решение № 123/09.11.2015 г. по дело № 2561/2014 г. на ВКС, ТК, Второ ТО становище, че началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. В конкретния случай от доказателствата по делото не може да се заключи, че изявлението на ищеца за настъпването на предсрочната изискуемост е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението, тъй като липсват твърдения и доказателства приложените по делото уведомителни писма от 12.04.2018 г. да са доставени и получени било от главния длъжник, било от солидарния съдлъжник – ответника по делото. Въобще няма данни по какъв начин тези уведомителни писма са изпратени, не е ясно дали въобще са изпратени, а въобще пък липсват доказателства да са получени от ответника.

         Заявлението за издаване на заповед за изпълнение също не представлява уведомяване на длъжника, тъй като същото не се връчва до произнасяне от съда по заповедното производство. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост, защото заповедта не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от нея на ответника предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, но ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението по заповедното производство, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.

         Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл.422 от ГПК, след подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочната изискуемост, ако са налице  уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт настъпил след предявяване на иска от значение за спорното право, съгласно чл.235 ал.3 от ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл.422 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. В този смисъл е Решение № 114/07.09.2016 г. по ТД № 362/2015 г. на ВКС.

         С оглед изложеното, следва извода, че в настоящия случай предсрочната изискуемост е настъпила с връчването на исковата молба, но е обстоятелство настъпило след подаване на заявлението /25.01.2019 г./, което не може да бъде зачетено.

         В конкретния случай както със заявлението, така и с исковата молба вземането за главница се претендира в общ размер, без да са посочени вноските с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението, поради което и предвид обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл.422 ГПК от основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане, с оглед факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени вноски, съдът не би могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението. Обратното би означавало да бъде изменено основанието на предявения установителен иск, което обаче е недопустимо, с оглед задължителните указания по прилагането на закона, дадени в точка 11б от ТР № 4/2013 по ТД № 4/2013 г. на ВКС.

         За пълнота на изложеното, съдът намира за необходимо да посочи и следното: по делото не е спорно, а и от самия договор за потребителски кредит се установява, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на параграф 13 т.1 от ДР на ЗЗП и като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на параграф 13 т.12 от ДР на ЗЗП – отпуснат кредит. В чл.143 от ЗЗП е дадено определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а според чл.146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал.2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били уговорени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП.

         В конкретния случай е видно, а и това не се спори от ищеца, че договорът за кредит е сключен при Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи и доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от което следва извод, че ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Във връзка с гореизложеното следва да се отбележи и това, че по делото липсват доказателства, а и твърдения от страна на ищеца, че уговорените параметри между страните са били индивидуално уговорени.

         Поради всичко гореизложено и доколкото нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че параметрите не са уговорени между страните по договора и задължение за ответника не е възникнало. С оглед на това и тъй като не се установи ищцовото дружество да се е възползвало от уговорената в негова полза възможност да обяви вземането по договора за предсрочно изискуемо и да е уведомило длъжника В. за това, следва да се приеме, че към момента на подаване на заявлението не е настъпила предсрочната изискуемост на непогасените вземания по договора. Всичко това обуславя отхвърляне на иска по чл.422 ГПК като неоснователен и недоказан, поради неустановено съществуване на вземането на ищеца спрямо ответника за процесната сума.

         При този изход на делото ответникът не дължи направените от ищеца разноски както в заповедното производство, така и тези направени в настоящото производство и поради това искането на ищеца за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

          Водим от гореизложеното съдът

 

                                         Р  Е   Ш   И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от ищеца „П. К. Б.” ЕООД – гр.София, ЕИК ***********, седалище и адрес на управление:***, чрез пълномощник К.Е.С.- – юрисконсулт ПРОТИВ В.Д.В.  с ЕГН **********, с адрес: ***,  с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.240 ал.1 и 2 от ЗЗД,  чл. 79 ЗЗД  за признаване за установено по отношение на съдлъжника В.Д.В., че същият дължи на ищцовото дружество сумата както следва:  9333,39 лв. /девет хиляди триста тридесет и три лева и 39 стотинки/главница по Договор за потребителски кредит № 3024523832 от 17.10.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 25.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 38/25.01.2019 г. по ч.гр.д. № 30/2019 г. по описа на ТгРС.

НЕ УВАЖАВА искането на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът да бъде осъден да му заплати направените разноски по настоящото исково производство, както и искането за заплащане на присъдените разноски в заповедното производство, предвид изхода от делото.

         Решението подлежи на обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: